Косматко и тайната на Уга-Уга Буга

Едно време, в една влажна утрин, Косматко седеше самичък на един паднал дънер. Слънцето се прокрадваше през листата на джунглата, птичките пееха, а вятърът шептеше нещо, което само дърветата разбираха.

Косматко обичаше тези спокойни моменти. Той затвори очи и се вслуша.

И тогава…

ШРААААСК!

От храстите се чу силен звук. Нещо се движеше. Тежко. Бавно. Много различно от всичко, което беше чувал досега.

Косматко се изправи. Сърчицето му заби бързо.

— Кой… кой е там?

Никой не отговори. Но после… от сянката се показа СЪЩЕСТВО.

То беше високо, обвито в лиани, с клонки по ръцете, и очи, светещи като огънчета.

— ЗДРАВЕЙ… КОСМАТКО — проговори то с дълбок, кънтящ глас.

Косматко ахна.

— Ти… кой си?

— АЗ СЪМ УГА-УГА БУГА! ПАЗИТЕЛ НА ГОРСКАТА ТАЙНА. И ТИ СИ НАРУШИЛ НЕЩО…

Косматко се смути.

— Но аз… аз само седях…

— ПРЕДИ ТРИ ДНИ СЧУПИ КЛОН НА СТАРИЯ МАНГО!

— И ВЧЕРА СЕ ИЗКАТЕРИ ПО ГЪБИТЕ НА БАБА МЪХ…

— Аз… не знаех, че не бива… — прошепна Косматко и сведе глава.

Тогава съществото се наведе и го погледна в очите.

— АКО ТИ ИСКАШ ДА БЪДЕШ ИЗВИНЕН… ТРЯБВА ДА БЪДЕШ… ПОМОЩНИК НА ДЪРВЕТАТА.

— Аз? Как?

— КАТО ПОСАДИШ, ПОЧИСТИШ, И СЕ СМЕЕШ С ТЯХ, КОГАТО ГИ ПОЛИВАШ.

Косматко се усмихна.

— Това… звучи хубаво.

— УГА-УГА БУГА НЕ Е СТРАШЕН — каза съществото и се усмихна с клонеста усмивка. — АМА Е СТРОГ.

И се завъртя на място, после се разтвори в листата и изчезна. Все едно никога не е бил там.

На следващия ден Косматко започна своята нова мисия. Събуди се рано, взе кокосова черупка и започна да полива малките дървета в гората. Събираше паднали листа, говореше с гъбките, дори нарисува усмивки върху три стари дънера.

— Извинете ме, че не знаех — казваше той. — Но сега ще бъда ваш приятел.

И оттогава, всяко дърво в джунглата го познаваше. Когато вятърът минаваше между клоните, се чуваше едно шептене:

“КОСМАТКО Е НАШИЯТ ПОМОЩНИК.”

А в някои вечери, когато мъглата се спускаше, а светулките танцуваха, отнякъде се чуваше тих глас:

— Уга-Уга Буга… доволен е.