Косматко и тайната на кукерите

Една сутрин в началото на януари Косматко се събуди от странен звук.

Дзън-дзън! Крак! Дзън-дзън! Хоп!

– Какво е това? – прошепна сънен.

Погледна през прозореца и видя нещо невероятно – шарени хора със страшни маски, дълги козини, огромни звънци по кръста и тояги в ръце. Те подскачаха, тропаха, размахваха ръце и звънците им пееха.

– Мамо! Какво е това?! – извика Косматко.

Мама се усмихна:

– Това, Косматко, са кукери. Един много стар български обичай. Те гонят злото и зимата, и канят здраве и пролет.

– Гонят злото? Как? – попита Косматко с ококорени очи.

– С маски, танци и звънци – каза мама. – Обличат се в страшни дрехи, за да изплашат болестите и лошите мисли. После играят и пеят, за да донесат радост и сила на хората.

Косматко беше толкова впечатлен, че скочи и извика:

– И аз искам да стана кукер!

Мама се засмя.

– Тогава трябва да отидем на кукерското тържество в селото.

Скоро вече вървяха през полето. Отдалеч се чуваха звуци и викове. На мегдана имаше голям огън, много хора в костюми, някои с дълги носове, други с дървени зъби, някои с огромни рога!

Един дядо с голяма козя маска се наведе към Косматко.

– Ела, мъничък, и ще ти покажа тайната.

Той го заведе зад сцената, където всички се подготвяха. Косматко видя:

• как се плетат звънци,

• как се изрязват маски от дърво,

• как се пере кожата,

• и как всеки кукер благославя костюма си, преди да излезе.

– Виждаш ли, Косматко – каза дядото, – това не е просто страшно обличане. Това е ритуал. С всяко тропване казваме на зимата: „Стига толкова.“ А на пролетта: „Ела!“

Косматко кимна.

– Може ли и аз да подскачам?

– Ще ти дам моето най-малко звънче – каза дядото. – Но само ако го носиш с добри мисли.

Косматко го сложи на кръста си и за първи път в живота си затропа като кукер. Всички се обърнаха и му ръкопляскаха.

Когато се прибраха вкъщи, Косматко седна до огъня и каза:

– Сега вече знам. Кукерите не са страшни. Те са смели. Страшни са за злото. Но за доброто… са пролет.