Косматко и Глупчо от гората

Един ден, в съвсем спокойно време, Косматко си ходеше насам-натам, търсеше си бананче и си пееше нещо много важно, което току-що си беше измислил:

– Ба-ба-бааанан, тръгвам на диван!

Но изведнъж от една хралупа се чу:

— БРЪЪЪМ!

— БЛЯЪЪК!

Косматко се сепна.

— Кой пък сега е това?

И тогава от хралупата изскочи едно същество, цялото рошаво, с едно ухо нагоре и едно надолу, с пантофи на лапите и тениска, на която пише “Аз съм Глупчо!”

— Здрааастииии! — изкрещя съществото и се оплете в собствения си крак.

— Ауу! Добре ли си? — попита Косматко.

— Аз съм супер! Аз съм Глупчо! Правя глупости от 8 сутринта до 8 вечерта! После почивам. А ти кой си?

— Аз съм Косматко. Ти… наистина ли се казваш така?

— Ами, не. Баба ми ми викаше Владо, ама всички ми викат Глупчо, щото все правя бели! – и се засмя толкова силно, че му падна пантофа.

Косматко не знаеше дали да се смее или да се чуди. Но поне му стана забавно.

— И какви глупости правиш?

— Ами…

– Днес се опитах да засадя банан… в обувка.

– После сипах супа в пощенската кутия.

– А преди малко обърках гъба с шапка… И сега леко ми боцка главата.

Косматко прихна.

— Това… е много смешно.

— Знам! Аз съм професионален глупчо. А ти?

— Аз… не знам. Аз просто обичам да се разхождам.

— Добре! Ела с мен! Ще ти покажа как се правят глупости без да ядосваш мама!

Двамата тръгнаха, и Глупчо му показа:

• как да си сложи чорапи на ушите,

• как да се пързаля с бананови кори без да пада,

• и как да каже “пардон” на дърво, ако се блъсне в него.

Косматко се смя толкова, че започна да хълца от смях.

Вечерта, когато се прибра вкъщи, мама го попита:

— Къде беше?

— С един нов приятел… Глупчо!

— О, не. Добро ли е това глупче?

Косматко се замисли.

— Ами… прави глупости. Но… е добро. Много добро. И много смешно.

Мама се усмихна.

— Е, щом е смешно и не боли никого – може. Но утре да не садите чорапи, добре?

Косматко кимна.

— Утре ще пробваме с тиган.

И тримата се разсмяха.