Косматко и денят без земя
Първия ден Косматко излезе навън. Небето беше синьо, дърветата — зелени, всичко си беше на мястото.
Но на втория ден… цялата земя я нямаше.
Нямаше къде да стъпи. Само въздух. Само небе.
Косматко стоеше на нещо като облак и се оглеждаше с ококорени очи.
– Ама… ами… къде е всичко? – прошепна. – Къде е моята джунгла? Къде е пътечката? Къде са тревите?
И точно тогава се чу:
ВЖЖЖЖЖЖЖЖЖ!
От въздуха дойде една голяяяма кола – блестяща, летяща, с криле от светлина.
До нея тичаше едно слонче, мъничко, с бляскави уши и златна опашка.
– Ела! – извика колата. – Нямаме време! Слънцето потъна!
– Потънало?! – ахна Косматко. – Къде?
– Във водата. Надолу. Дълбоко. И без него… няма земя.
Колата отвори вратата си. Косматко скочи вътре. Слончето също се покатери и се сгуши до него.
Тръгнаха с бясна скорост. Минаха през мъгли, облаци, капки светлина и стигнаха до едно огромно езеро, черно и дълбоко. Над него се носеше тишина. И… никакво слънце.
Косматко се наведе над водата.
– Виждам нещо! Там! Долу! Мърда се… свети!
– Това е слънцето – каза слончето. – Но не може да излезе само. Тежко му е. Тъжно му е.
– Аз ще сляза – каза Косматко и без да чака, скочи във водата.
Плува. Плува. Дълбоко. Студено. Но светлината беше там.
И той я достигна. Слънцето беше мъничко като топка, но топло като сърце.
– Не си сам – прошепна Косматко. – Аз съм тук. Хайде, ще те вдигна.
И започна да плува нагоре, държейки слънцето в ръце. То излъчваше слаба светлина, но колкото по-нагоре стигаха, толкова по-силно грееше.
Щом излязоха над водата, цялото небе светна!
Колата затанцува. Слончето изпищя от радост. А Косматко стоеше мокър, но щастлив.
Земята се върна.
Всичко отново си беше на мястото. Пътечките. Джунглата. Тревите. Всичко.
Слънцето му намигна.
– Благодаря ти, Косматко. Без теб нямаше да има утре.
А Косматко само се усмихна и каза:
– Винаги ще сляза за теб. Дори да няма земя.
