Косматко и забравеното цвете

В едно топло утро Косматко излезе на терасата и видя мама да полива растенията с малка лейка. Листата блестяха от капките, а едно жълто цветенце се клатушкаше леко на вятъра.

– И аз искам да поливам! – извика Косматко.

– Добре, мое маймунче – усмихна се мама. – Това тук ще е твоето цвете. Ще го поливаш всеки ден, за да расте силно.

Цветенцето беше малко, но много красиво – със сини листенца и меко стъбълце. Косматко го нарече Синичко.

В първите дни той не забравяше нито веднъж. Всяка сутрин тичаше до саксията, носеше лейката, поливаше внимателно и дори му говореше:

– Добро утро, Синичко! Расти голямо! Обичам те!

Цветенцето сякаш му се усмихваше. Листенцата му ставаха по-ярки, а стъбълцето – по-силно.

Но после… се случиха други неща.

Косматко започна да играе повече с новата си играчка, после излезе с мама до пазара, а на следващия ден дъждът заваля и всички си останаха вътре.

– Поля ли цветето си днес? – попита мама.

– Утре ще го полея. Днеска има дъжд – промърмори Косматко и се зави на дивана с одеялце.

Минали още няколко дни. Косматко вече не поглеждаше към Синичко. Цветенцето стоеше в ъгъла – тихо и сухо.

Докато една сутрин нещо не го сръчка отвътре. Косматко се събуди с чувство, че е забравил нещо важно. Излезе на терасата… и сърцето му се сви.

Синичко беше увехнало. Листенцата бяха изсъхнали, клончето – клюмнало.

– Мамо… мамо! – извика Косматко с разтреперан глас. – Синичко е болно!

Мама излезе, клекна до него и го прегърна.

– Знам, мое дете. Цветята са като приятелите – ако спреш да се грижиш за тях, започват да тъгуват.

Косматко се разплака.

– Но аз не исках! Просто… забравих.

– Това се случва. И все пак – когато се сетим и започнем пак да се грижим, има шанс. Искаш ли да опитаме заедно?

Косматко кимна през сълзи. Той взе лейката, поля внимателно, после донесе малко пръст и събра листенцата с нежни пръстчета.

През следващите дни той не пропусна нито веднъж. Всеки ден стоеше до Синичко, говореше му, дори му пееше песни. А едно утро… се случи чудо.

На върха на стъбълцето поникна нова пъпчица – малка, светлосиня, като сънчева сълза.

– Синичко! Ти си жив! – прошепна Косматко и го прегърна, сякаш беше плюшена играчка.

Мама стоеше до вратата и гледаше с усмивка.

– Понякога, когато се грижим, нещо увяхнало може да разцъфне отново. Грижата е магия, Косматко. Но тя иска търпение.

Косматко се замисли. После кимна сериозно и каза:

– От сега нататък, аз съм пазачът на Синичко. Никога повече няма да забравя.