Косматко и новото приятелче
Едно време Косматко седеше на диванчето и си строеше кула от възглавници. Беше много съсредоточен. Толкова съсредоточен, че дори не чу как мама Лина влезе в стаята.
– Косматко – каза тя меко. – Време е за игра навън.
Косматко подскочи.
– Да, да, искам! – извика той и веднага изтича към вратата.
Навън беше топло, тревата миришеше на слънце, а небето беше светло и спокойно. Косматко започна да тича в кръг, после да рита топка, после да събира камъчета.
И тогава… видя едно приятелче.
Малко зайче с меки уши стоеше до оградата и гледаше Косматко.
– Здравей – каза зайчето тихо. – Искаш ли да играем?
Косматко спря.
Той не очакваше това. Играта си беше негова. Топката – негова. Камъчетата – негови.
– Не… – каза той бавно. – Аз си играя сам.
Зайчето кимна и седна на тревата. Не си тръгна. Просто гледаше облаците.
Косматко продължи да играе, но нещо вътре в него се сви малко. Той погледна зайчето пак. То изглеждаше тихо, но не тъжно. Просто чакаше.
Косматко се замисли.
„Ами ако играем заедно? Ами ако стане по-забавно?“
Но после друга мисъл дойде:
„Ами ако ми вземе топката?“
Той се обърна и продължи да рита топката. Но този път не беше толкова весело.
След малко топката се търкулна далече – право до зайчето.
Зайчето я хвана и я подаде обратно.
– Може да ти я пазя – каза то.
Косматко я взе. Погледна го. После пак погледна.
И изведнъж нещо вътре в него „щракна“ – като малко копче.
– Искаш ли… да строим писта за топката? – попита той.
Зайчето се усмихна широко.
– Да!
Двамата започнаха да правят тунели от листа, мостове от пръчки и завои от камъчета. Тичаха, смееха се и падаха в тревата.
Косматко усети нещо ново. Не беше същото като играта сам. Беше по-шумно. По-смешно. Малко по-различно.
Когато мама Лина ги повика за вечеря, Косматко се приближи до зайчето и каза:
– Утре пак ли ще дойдеш?
– Ако искаш – каза зайчето.
– Искам.
И тази вечер, докато си лягаше, Косматко си помисли:
„Понякога първо казваш „не“. Но после сърцето ти знае къде да отиде.“
И се сви под одеялцето, усмихнат.
